Купил си благ човек нова къща, освежил я, направил я дваж по-красива, отколкото когато я купил. Цветните лехи греели, асмата правела гъста и прохладна сянка, а вечер излизал на лятната тераса и се любувал на песента на щурците.

Но до него живял завистлив съсед. Това щастие и благодат, което се стелело у новия му съсед, хич не му се нравели. Ту подхвърлял боклук в двора му, ту друга гадост и бил доволен от стореното.

Един ден човекът се събудил както обикновено в добро настроение, излязъл на прясно окосената зелена морава пред къщата си, протегнал ръце в страни, за да посрещне новия ден и видял поредния подарък от своя съсед – ведро с помия. Той взел ведрото, излял помията, измил го, напълнил го с най-хубавите червени ябълки от градината си и тръгнал към съседа.

Почукал ведро на вратата, а онзи отвътре изкривил физиономията си със злорада усмивка и си помислил:
„ А така, най-накрая успях да го предизвикам!“.

Отворил вратата, а неговия нов съсед му подал ведрото с блага усмивка и рекъл:
„Кой с каквото е богат, това и дели с другите!“