Деца, аз няма да съм вечно млада…
За туй ви моля днес да ми простите!
И най-голямата в живота ми награда,
аз вярвам, вие ще ми подарите!
Но запомнете! Вярна ви оставам!
Дали ще идва ви на ум за мен?
Или ще чакам тъжна във забрава
да се завръщате при мене някой ден?
Дали вратата някой ще отвори,
когато някога самотна съм в нощта?
Дали ще има с кой да поговоря?
Дали ще стопли някой майчина ръка?
Сълзите често във очите ми блестят
и с тях във мрака все се утешавам…
Когато всички нощем тихо спят,
за вас към Бог молитвата отправям!
Минавай, дъще, аз ще чакам тук!
На двора тихичко приседнала във мрака…
Ще се надявам вас да видя… никой друг,
тя само майката умее тъй да чака!
А, сине ти, семейство изградил
дали за мама често ще се сещаш?
Дали при мене би се утешил?
Дали в дома си с топлина ще ме посрещаш?
Дори отлитнали от родното гнездо,
отдалече пак с душа ще ви усещам
и винаги под моето крило,
завръщайки се, аз ще ви посрещам!
Послание отправям ви, деца!
Дори, когато някой ден ме няма…
Бъдете винаги един до друг в света
така спокойна ще е вечно мама!
Не позволявайте на никой с лекота
помежду ви подло да застава!
Не пускай, дъще, братската ръка!
И запомни! Кръвта вода не става!
Аз всички свои дни ви подарявам
достойни хора да сте някой ден…
И цялата си обич ви отдавам,
а вие не забравяйте за мен!
Автор: Татяна Димитрова
