Една жена, нарамила света,
понякога във нощите си плаче.
Търкулната през болките сълза…
Това е нищо. Нищичко не значи.
Щом има за кого да се затича,
то тежкият товар ще стане лек.
Една жена, когато заобича,
тогаз мъжът превръща се в човек,
и своето небе докрай съзира
в очите тихи на една жена.
А тя за него дните си събира –
да бъдат дар, посока и съдба…
Така ще стане в бурите заслон –
най-истинската и безстрашна стряха.
Една жена, превърне ли се в дом,
Вселената се сбира във душата й…
И има пълнолуния в нощта,
и кротки ураганите притихват…
Една жена, нарамила света,
катери небеса. И се усмихва.
Мира Дойчинова-irini
