Мечтите ми, отчаяни, до ъгъла
ридаеха с наведена глава.
Съблякох ги, над мен се свлече пъкълът
и Дявола пристигна начаса.
Със него всъщност не веднъж осъмвахме,
щом чашата ми пълна бе с тъга.
Той видеше ли, че по теб съм тъжна,
пристигаше неканен у дома.
Предлагаше ми всички земни радости,
в краката ми разстилаше света.
И някак скромно, сякаш за награда,
наливаше ми чаша свобода.
Отдавна се познавахме с рогатия
(не бях светица в грешни времена).
Но станеше ли дума за крилата ми,
за него бях най-дяволска жена.
И тази нощ пак вдигахме наздравица,
аз пих за теб и пак те отстоях.
От гняв той екна в огнена светкавица
и с луд порой се плисна по света.
Не му отвърнах…Всъщност те обичам,
напук на всичко дяволско в света.
Мечтите си като крила обличам
и мога с тях към теб да полетя.
Йорданка Господинова
