Не искам да съм твоя тишина.
Влуди ме оглушеното бездумие.
Взривих се с вик. И дълго над света
валях в порой от премълчани думи.
Говорех с теб… Бе странен монолог.
Разказвах ти за изгрева и залеза.
А думите, зърна от горски глог,
редяха се, досущ безкрайни нанизи.
Когато станах мокра от дъжда,
всред лятото, останало в очите ми,
аз в погледа ти болката видях.
И ти сънува танца под звездите ни.
А беше уморен от тишина.
Прескочи сам последните химери,
защото любовта не е вина.
И хвърлиш ли я пак ще те намери.
И жива ще прекрачи в твоя сън.
Като искра ще пари във сълзите.
Без думи ще говори. Като звън
ще проглуши до болка тишините.
Йорданка Господинова
