След определено време човек започва да вижда тънката граница между „държане за ръка” и „оковаването на душа“ и проумява истината, че любовта не означава само да легнеш с някого или просто да бъдеш с някого.
Започва да разбира, че целувките не са договор, че подаръците не са обещания. Приема ударите с вдигната глава и широко отворени очи, научава се да строи пътищата си „днес” и „сега”, а не „утре”, защото това „утре” може да бъде твърде несигурно, а пък бъдещето винаги ни носи безброй варианти, които могат да ни спрат дори и по средата на пътя…
И така: след определено време, човек разбира, че ако животворната слънчева светлина се окаже прекалено силна, тя може да ни изгори и дори изпепели…
С времето се научаваме, че ако стоим до някого, който ни обещава „по- добро бъдеще”, може да се върнем и към миналото…
С времето научаваме, че само онзи, който е способен да ни обича заедно с нашите недостатъци, без да иска да ги промени на всяка цена, може да ни дари с щастието, за което сме мечтали…
С времето научаваме, че ако сме застанали до някого само, за да споделим с него самотата си, накрая ще стигнем до там, че вече няма да го забелязваме…
С времето научаваме, че истинските ни приятели се броят на пръсти, и онзи който не се бори за тях, рано или късно ще се види заобиколен само от неистински приятели…
С времето научаваме, че думите, казани в изблик на гняв, могат да продължат да звучат през целия ни живот и дори да се превърнат в жива рана…
С времето научаваме, че да се извиняват могат всички, но да прощават истински са способни само извисените духом…
С времето научаваме, че ако раним сериозно някой приятел, след това приятелството ни никога няма да бъде същото…
С времето научаваме, че дори и да си бил щастлив със своите приятели, някой ден ще изпиташ болката от самотата, когато си отидат…
С времето научаваме, че всеки опит, преживян с жив човек, може да ти даде нещо, което никога няма да се повтори…
С времето научаваме, че онзи, който презира или унижава другите, след време ще страда по същия начин, дори и двойно повече…
С времето научаваме, че ако прибързваме и насилваме нещата и събитията, краят който очакваме няма да бъде желания от нас…
С времето научаваме, че най- хубавото в живота не е бъдещето, което очакваме, а онзи миг, в който сме си мислили и мечтали за това бъдеще…
С времето научаваме, че макар да се чувстваме щастливи с тези, с които сме заедно в момента, ще ни липсват ужасно и онези, които вече ги няма при нас…
С времето научаваме, че когато се опитваме да простим или да поискаме прошка, да кажем, че обичаме, че ни е мъчно, че имаме нужда, че се чувстваме самотни – пред един гроб, това вече няма никакъв смисъл и не може да промени нещата…
Да, за съжаление, всичко това се научава с Времето!
Хорхе Луис Борхес*
*Хорхе Луис Борхес (1899 – 1986) е аржентински писател, есеист, поет и преводач, смятан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на ХХ век.
Най-известните книги на Борхес са „Измислици“ (1944) и „Алефът“ (1949), сборници от разкази, свързани от общи теми, като сънищата, лабиринтите, библиотеките, животните, измислените писатели, религията и Бог. Произведенията му се отнасят към жанровете на фантастиката и характерния за латиноамериканската литература от този период магически реализъм.
Превод: Огнян Стамболиев
Източник: Литературен свят
