Зимата била много сурова през онази година. Имало големи дъждове и наводнения.
Един търговец пътувал към дома, когато видял в долината пред себе си много хора да прекосяват коритото на пресъхнала река. Знаел, че това е опасно и изпратил слугата си да изтича и да каже на хората бързо да излязат.
Но докато слугата стигне до тях, отекнал силен грохот и прииждащата вода – бурна и пенлива – отнесла мнозина.
Слугата и търговецът спасили толкова, колкото могли. Когато ги извадили на брега на реката, добрият търговец им дал топла храна и чай. Но оцелелите не преставали да окайват за положението си, мърморели, че храната е блудкава и чаят не им харесва.
Търговецът бил изумен, че след като са били спасени от смърт, тези хора се окайват, вместо да бъдат благодарни.
След малко един тибетски учител минал покрай тях и му казал:
– Приятелю, хората така са свикнали с тревогите, че когато ги спасиш от удавяне и ги извадиш на брега да се подсушат, те започват да се безпокоят да не хванат настинка. Добре е, че си ги избавил от последствията на глупостта им, но да очакваш да се променят е неразумно.
Търговецът понечил да предложи чай на учителя, но той изчезнал и реката отново пресъхнала.
– Хората се тревожат, защото мислят, че така трябва. – казал слугата на търговеца.
Двамата се засмели и продължили да седят на брега, без да се безпокоят повече за оцелелите, защото всичко било наред.
Тибетска притча
Из „Тибетското изкуство на спокойствието” от Кристофър Хансард
