Един просяк седял край пътя повече от тридесет години. Един ден край него минал непознат.
– Да имаш малко дребни? – смънкал просякът, протягайки по навик старата си бейзболна шапка.
– Нямам какво да ти дам – отвърнал непознатият. После попитал: – Какво е това, върху което седиш?
– Нищо – отвърнал просякът. Някаква стара кутия. Седя на нея, откакто се помня.
– Поглеждал ли си някога вътре? – попитал непознатият.
– Не. Защо да гледам? Вътре няма нищо.
– Я погледни – настоял непознатият.
Просякът с мъка успял да отвори капака. Удивен, невярващ и възторжен, той установил, че кутията е пълна със злато.
Аз съм този непознат, който няма какво да ви даде и който ви казва да погледнете вътре. Не в кутия, както в притчата, а още по-близо – вътре в себе си. Чувам ви да казвате: „Но аз не съм просяк.”
Просяк е всеки, който – дори и да има големи материални богатства – не е намерил своето истинско богатство, а то е струящата радост от Битието и дълбокият и непоколебим мир, който идва с него. Търсим извън себе си късчета удоволствие или себеосъществяване, одобрение, сигурност и любов, а носим в себе си съкровище, в което не само че е включено всичко това, но и то е безкрайно по-голямо от всичко, което светът може да ни даде.
Притча
Из “Силата на настоящето” от Екхарт Толе
