Тя е моята стъпка нагоре,
радостта на живота ми, мойто момиче,
отворени пътища, светли простори,
моето право да кажа: „Обичам!“
Тя ме събужда със мила усмивка,
…в очите си светли побира света ми.
Аз съм ù майка, но вечно ù липсвам
и тя ме упреква – тя, дъщеря ми.
Когато е тъжна, затръшва вратата
и сили събира от моите сили.
И чувам, когато прегръща стената,
прикрива сълзите и аз я разбирам.
Тя е моето слънце и моята вечер,
моята прошка и моя награда.
Когато съм лоша, ме чувства далечна,
но после си вкопчва във мене ръката.
Тя ме придържа, когато пропадам,
…до мене застава, рамо до рамо.
Струва си всичко, което изстрадах,
когато прошепва ми тихичко „мамо“…
Аз я обичам, но тя не разбира,
че майките често превръщат се в чужди.
Когато корим ги, нима не разбират,
че лесно се чупят красивите кукли?!
Аз съм до нея, но всъщност ме няма
и тя ме поглежда хладно, със злоба.
Но аз и прощавам, понятие няма,
за нея ще мисля дори и от гроба.
Понякога искам да плача, да чупя…
Когато съдбата със гръм ме взривява,
ще викам високо и нека ме чуят,
че моята сила е тя – дъщеря ми.
Тя е моята стъпка нагоре,
с нея забравям, че има обратно.
За нея земята, света ще преровя,
а другото всичко мимолетно е, кратко.
Магдалена Рачева
