В този побъркан живот всяка минута е разчетена. Непрекъснато се стремите да отмятате неща от списъка със задачи, да се взирате в монитор или да бързате към следващото планирано място. И без значение по колко много начина делите времето и вниманието си, колко много задължения се опитвате да отхвърлите едновременно, времето в денонощието никога не стига.
Такъв беше животът ми в продължение на две напрегнати години.
Моите мисли и действия се контролираха от електронни подсещания, звукови сигнали и претъпкан дневен график. И въпреки, моята вградена маниакалност за ред във всичко, аз така и не можех да отметна всички задачи в претоварения ми график.
Преди шест години бях благословена с безгрижно, спокойно, свободолюбиво дете.
Когато трябваше да тръгвам за някъде, дъщеря ми се наслаждаше да търси в чантата ми блестящата корона.
Когато трябваше да съм пет минути по-рано на определеното място, тя настояваше да закопчея с колана на седалката в колата любимото й плюшено животно.
Когато имах нужда да взема пътьом бърз обяд, тя спираше да си поговори с възрастна жена, която й приличала на баба й.
Когато имах 30 минути, за да стигна до следващото място от списъка, тя искаше да спра количката, за да погали всяко куче, покрай което минавахме.
Когато имах пълна дневна програма, която започва в 6 часа сутринта, тя ме молеше сама да счупи яйцата и ги бъркаше невъобразимо спокойно.
Моето безгрижно дете беше подарък за мен, но аз не забелязвах това. Не и, когато живееш живота разсеяно, ограничено единствено от мисълта какво следва от дневния ред. А всичко, което не може да бъде отметнато от списъка, е губене на време.
Всеки път, когато моето дете ме караше да се отклоня от моя господар график, аз си мислих: „Ние нямаме време за това.“ И съответно думата, която най-често казвах на моето малко, обичащо живота, съкровище беше: „Побързай.“
Започвах моите изречения с „Побързай, закъсняваме!“
Завършвах изреченията със „Ще пропуснем всичко, ако не побързаш.”
Започвах деня с „Побързай и си изяж закуската.” „Побързай и се облечи.”
Завършвах деня с „Побързай и си измий зъбите.” „Побързай и си лягай.”
И въпреки, че думата „побързай“ не направи почти нищо, за да увеличи скоростта на детето ми, аз я употребявах по-често, отколкото „Обичам те.“
Истината боли, но истината лекува … и ме доближава до родителя, който искам да бъда.
Тогава един съдбовен ден, нещата се промениха. Току-що бях взела по-голямата ми дъщеря от детската градина и слизахме от колата.
Понеже малката не се движеше толкова бързо, колкото се искаше на по-голямата, каката каза на по-малката си сестричка, „Толкова си бавна”. И когато скръсти ръце и въздъхна раздразнено, аз видях себе си и гледката накара стомаха ми да се свие.
Аз бях тиранин, който пришпорва и притиска едно мъничко дете, което искаше чисто и просто да се наслаждава на живота. Очите ми се отвориха; ясно видях вредата, която забързаното ми съществуване нанасяше и на двете ми деца.
Въпреки, че гласът ми трепереше, аз погледнах в очите малкото ми дете и казах: „Толкова съжалявам, че те карам да бързаш. Харесва ми, че ти не бързаш и искам да бъда като теб.” И прегърнах сияещото момиченце.
И двете ми дъщери изглеждаха еднакво изненадани от болезненото ми признание, но лицето на по-мъничката несъмнено заблестя от одобрение и приемане.
„Обещавам да бъда по-търпелив от сега нататък,“ казах аз, като прегърнах моята къдрокоска, която сияеше от току-що даденото майчино обещание.
Много лесно беше да премахна „побързай“ от моя речник. Трудното беше да придобия търпението да изчаквам спокойното си дете. За да помогна и на двете ни, аз започнах да й давам малко повече време да се приготвя, ако трябваше да ходим някъде. И въпреки това понякога закъснявахме. В тези именно моменти аз уверявах себе си, че ще закъснявам само няколко години, най-много, докато тя е мъничка.
Когато дъщеря ми и аз се разхождахме или ходехме до магазина, аз я оставях да определя темпото. Когато тя се спреше да се възхищава на нещо, аз изтиквах мислите за програмата си от главата си и просто я наблюдавах. Забелязах изражения на лицето й каквито не бях виждала преди. Изучавах трапчинките по ръчичките й и начина по който очичките й се вдигаха нагоре когато се усмихваше. Виждах начина по който други хора откликваха на това, че тя се спираше, за да отдели време да си поговори с тях. Виждах начина по който тя откриваше интересни буболечки и красиви цветя. Тя беше от Забелязващите и аз бързо научих, че Забелязващите на този свят са редки и красиви подаръци. Именно тогава аз най-накрая осъзнах, че тя е подарък за френетичната ми душа.
Моето обещание да забавя темпото беше направено преди почти три години, по същото време аз започнах пътешествието си към това да се отърва от разсейващите ме неща и да осъзная кое е важно в живота. А животът на по-бавни обороти също изисква съгласуване на усилията. Малката ми дъщеря е живото ми напомняне за това защо трябва да продължавам да се опитвам. В действителност, на другия ден, тя ми напомни за пореден път.
Двете бяхме излезли с колелата да си купим сладолед понеже бяхме във ваканция. След като купих лакомството на дъщеря си, тя седна на маса за пикник и доволно се възхищаваше на ледената кула, която държеше в ръчичката си.
Изведнъж се натъкнах на тревожния й поглед:„Трябва ли да побързам, мамо”?
Едва не се разплаках. Вероятно белезите от забързания живот никога не изчезват напълно, мислех си тъжно аз.
Когато детето ме погледна в очакване да разбере дали може да не бърза, разбрах че имам избор. Можех да седя там, натъжена от всичките пъти когато бях пришпорвала детето си през живота… или можех да празнувам факта, че в този ден се опитвах да правя нещата различно.
Избрах да живея в днешния ден.
„Не трябва да бързаш. Спокойно”, казах нежно аз. Цялото й личице веднага грейна и раменцата й се отпуснаха.
И така си седяхме една до друга и си говорехме за нещата, за които си говорят шест-годишни момиченца. Имаше моменти дори, в които седяхме без да говорим и просто се усмихвахме една на друга и се възхищавахме на гледките и звуците около нас.
Мислех си, че детето ми ще изяде целия огромен сладолед, но когато стигна до последната хапка тя протегна лъжичка пълна с ледени кристали и сладък сос към мен. „Запазих последната хапка за теб, мамо”, каза гордо дъщеря ми.
Докато леденото удоволствие убиваше жаждата ми, аз осъзнах, че току-що бях направила сделката на живота си.
Дадох на детето си малко време… и в замяна, тя ми даде последната си хапка и ми напомни, че нещата са по-сладки и любовта се случва по-лесно, когато спреш да препускаш през живота.
Независимо дали става дума за …
~ Ядене на сладолед от фунийка
~ Бране на цветя
~ Слагане колан на мечето в колата
~ Чупене на яйца
~ Събиране на миди по плажа
~ Наблюдаване на калинки
~ Или ще се разхождаме безгрижно по тротоара
вече няма да казвам „Нямаме време за това!“, защото това всъщност означава „Нямаме време, за да живеем“.
Да поспрем, за да се насладим на обикновените радости на ежедневието, е единственият начин да живеем истински. Повярвайте ми, научих го от един от световните експерти по радост в живота – дъщеря ми.
Автор: Рейчъл Мейси Стафорд
Източник: http://www.handsfreemama.com/
Благодаря Благодаря Благодаря ти за тези прекрасни думи