На тези, които ме обичат без зависимост,
на тези, които не се боят, че пътищата ни ще се разделят,
защото знаят, че има повторни срещи,
на тези, които искат да бъдат щастливи
…въпреки всичко.
Преди да умра, дъще моя,
бих искал да съм сигурен, че съм те научил…
Да се наслаждаваш на любовта,
да имаш вяра в силите си,
да превъзмогваш страховете си,
да се въодушевяваш от живота,
да търсиш помощ, когато имаш нужда,
да позволиш да те утешат, когато страдаш,
да вземаш собствени решения,
да отстояваш избора си,
да бъдеш своя приятелка,
да не се боиш от присмеха,
да осъзнаеш, че заслужаваш да бъдеш обичана,
да се отнасяш към другите с любов,
да говориш или да мълчиш според собственото си желание,
да приемаш уважението заради постиженията си,
да обичаш и да се грижиш за момиченцето в теб,
да превъзмогнеш слабостта си към одобрението на другите,
да не поемаш отговорностите на всички,
да осъзнаваш чувствата си и да действаш последователно,
да не преследваш похвалите, а удовлетвореността от стореното,
да даваш, защото искаш, и никога, защото го смяташ за свое задължение,
да изискваш достойно заплащане за работата си,
да приемаш своите ограничения и своята уязвимост спокойно,
да не налагаш мнението си, нито да позволиш други да ти налагат своето,
да казваш „да” само когато искаш и да казваш „не” без чувство на вина,
да живееш в настоящето и да нямаш очаквания,
да поемаш повече рискове,
да приемаш промяната и да премисляш вярванията си,
да работиш, за да излекуваш раните си – стари и нови,
да се отнасяш с уважение и да изискваш същото от другите,
да пълниш първо своята чаша и едва тогава чашата на другите,
да кроиш планове за бъдещето, но да не живееш в него,
да се доверяваш на интуиицията си,
да приветстваш различията между половете,
да развиеш пълноценни връзки на взаимна подкрепа,
да превърнеш отзивчивостта и прошката в свои приоритети,
да се приемаш такава, каквато си,
да не поглеждаш назад, за да видиш кой те следва,
да израстваш, като се учиш от разделите и неудачите,
да си позволяваш да се смееш високо и безпричинно на улицата,
да не боготвориш никого, а мен най-малко от всички.
Из „Пътят на щастието“ от Хорхе Букай*
*Хорхе Букай е аржентински психиатър, психотерапевт и писател, смятан за звезда на аржентинската съвременна литература. Неговите 12 романа са преведени на 18 езика, имат общ тираж над 2 милиона копия и са бестселъри в повече от 10 държави.
В момента съвместява преподавателската си работа в Университета в Буенос Айрес с професионалната си практика като психотерапевт на семейни двойки. Заедно с това води курсове, семинари и конференции в цял свят и най-вече в испаноговорящи държави като Чили, Мексико, Коста Рика и Испания, където е редактор на списание „Здрав дух”.
Носител е на множество престижни литературни награди и всекидневно получава хиляди имейли от цял свят. Твърди, че не е писател в литературния смисъл на думата.
Едни от най-известните му книги, преведени и на български са: „Писма до Клаудия”, „Приказки за размисъл”, „Нека ти разкажа”, „Да се обичаме с отворени очи”, „От самоуважението до егоизма”
