Да сбъдваме мечтите си

Всички имаме мечти. Мечтите са универсалният език и единственият начин, по който бъдещето се изразява и ни се разкрива.

Ако не мечтаехме, в живота ни нямаше да има надежда. Трябва да мечтаем за това, което би могло да стане, и да не казваме, че е невъзможно. Не бива да се отказваме от шанса да мечтаем и от възможността да променим себе си и света към по-добро.

Да мечтаеш може да бъде безкраен творчески процес. Нека съчетаем мечтите си със страст и действие, защото няма невъзможни мечти. Да мечтаем, да вярваме, да продължаваме да се стремим към невъзможното и да го правим истина и реалност в живота си. 

Да сбъдваме мечтите си с усмивка и лекота!

Историята, която ще прочетете е просто един пример за сбъдната „невъзможна” мечта.

„Едва наскоро, за пръв път от 5 години насам, просто излязох навън, захвърлих патериците си настрани и започнах да ходя.  Изминах 38 метра. Днес изминах 8 км.

Медицинският екип, който ме лекуваше ми каза, че ще бъде невъзможно да ходя отново. Мозъкът ми не може да изпраща команди за движение на краката, защото имам прекъснати невронни връзки в гръбначния мозък. Вероятно без да иска, лекуващият ме лекар ми е отнел нещо много важно – надеждата!  По същото време, моя приятелка – психолог ме призоваваше да си помогна.  Ядосах се и й казах:
– Това са четирима от водещите неврохирурзи в Бостън. Всички те казаха, че не е възможно да има подобрение.
– Възможно е всички те да грешат!
– Те казаха, че нищо повече не може да се направи. Рехабилитацията или физиотерапията няма да помогнат. Да не полагам усилия, да се опитвам да ходя и след това да се чувствам нещастна, когато се проваля.
– Да се опиташ никога не е провал!

Много се ядосвах на хора като нея. Какво знаеха те? Те прииждаха на тълпи, давайки своите съвети: соева диета, масажи, йога, акупунктура, положително мислене… Всички тези добронамерени хора вярват, че традиционните лекари не знаят всичко за човешките възможности. Във всичките различни съвети, които получих обаче имаше нещо, което се повтаряше и затова ми направи силно впечатление. Това беше думичката „опитай“.

Какво ме накара да опитам? Отговорът на този въпрос е по-лесен отколкото можех аз самата да предположа. Онзи ден се опитах да ходя. Просто си казах: „защо не?“

Когато ходя имам много смешна и странна походка (малко като от филма за Франкенщайн). Чувствах се неловко и затова непрекъснато обяснявах на хората, с които се срещам каква е причината да ходя по този начин. Докато един ден, едно момиченце ми каза:
– Няма нужда да се извиняваш. Просто ходи гордо изправена!

Тя е просто една от многото, от които съм научила, че ако отворя сърцето си за подкрепа, светът е пълен с хора, които да ми я дадат!

По същото време реших да започна да се вслушвам в съветите на другите хора – експерти или не. Това не само спомага за собствената ми (понякога доста крехка) вяра в моите способности, но и за вярата, че чудесата са възможни!

Една сутрин, моят съпруг Боб ми каза, че има голям подарък за мен в уличката пред дома ни. Той беше разработил колело за хора с увреждания – голям 130 кг. велосипед за двама. Седалките бяха една до друга и така, докато той върти педалите, аз можех да се наслаждавам на гледката. Но… колелото имаше чифт педали и за мен! Сега, стотици километри по-късно, след изтощителни часове въртене на педалите, ние сме се насладили

Миналата седмица Боб повтори пак:
– Скъпа, има голям подарък за теб пред нас!

Заведе ме навън и каза:
– Ето!, усмихвайки се.
– О не! – възкликнах аз.

Отвън имаше единично колело. Боб го нарече „Едноместно, захранвано с динамо колело.“ Първата ми реакция беше да възразя:
– Скъпи, знаеш, че аз не мога да карам колело сама!

Той се усмихна и ми каза:
– Знам. Ти също така не можеш и да ходиш. Но можеш ли да ми обясниш как така крачкомерът, който ти купих показва 120 километра?

И така, аз направих една декларация, която сега често си повтарям и за която се моля другите хора да си повтарят също – ДА, АЗ МОГА!

Мислите ли, че обичам колелото си? – можете да се обзаложите. Мислите ли, че обичам съпруга си? – разбира се. Мислите ли, че обичам живота, който получих обратно след като се бях затворила в изградения от мен „не, не мога“ затвор? – Богове, няма нужда изобщо да питате!

Как да намираме надежда, когато надеждата изглежда невъзможна? Трябва ли просто да вярваме с цялото си сърце, ум и душа, че можем да променим резултата?
– ДА, ТРЯБВА!

разказано от  Сара Ли Перел

Марияна Стракова

Създател, Автор, Редактор, PR, Организатор събития, Йога преподавател, Ментор, Пътешественик

Все още няма коментари

Оставете коментар

Вашият e-mail няма да бъде публикуван.

Присъединете се към нашия бюлетин

no image

Mobile: +359878450065
E-mail: info@change-life.eu

Благодарим Ви за доверието!

Харесайте ни във Facebook