„Ма. . ммм. . мам. . мамо! Ние ис. ис. ис… искаме к. к. к. …кибрита!”
Тялото на Ганди Шарма потръпва всеки път, когато правят упражнения със заекващия й 10-годишен син. Отчайва се всеки път, когато Амит запъне на някоя дума и му е толкова трудно да я произнесе. Неговият по-малък приятел говори перфектно и нормално, което прави нещата още по-трудни за Амит.
Ганди Шарма: „Понякога някой от съучениците му го подиграва и това кара Амит да се чувства така, сякаш не е нормален. След края на часовете, обикновено се прибира в къщи плачейки. Той говори доста по-добре в къщи или с някой свой приятел. Няма проблеми, когато пее или рецитира нещо. Но щом учителят го накара да чете на глас в клас, той започва ужасно да заеква. Проблемът е особено изразен, когато е превъзбуден или ядосан. Говоренето по телефона също е трудно за Амит. Всичко започна, когато навърши четири години. Обърнахме внимание за това на личния си лекар, но той ни каза, че всичко ще се оправи щом сина ни навърши 6 години. Сега, 4 години по-късно, проблемът си е все още тук и имам усещането, че се задълбочава. Чувствам се безпомощна.”
Повече от 45 милиона души по целия свят заекват, като 10 милиона от тях живеят в Индия. Заекването е по-скоро мъжки проблем (80% от заекващите са мъже) и обикновено засяга първородния син. Голям процент от заекващите (65%) имат някой друг в рода преди тях, който заеква. Почти винаги, заекването се появява около петата година. Ако не се обърне внимание, има пик между 10 и 18 година и след това започва да се стабилизира или да изчезва с възрастта.
Заекващият прекрасно знае какво иска да каже, но просто в момента не успява, заради неволно повтаряне, удължаване или накъсване на звуците в речта. Научно изследване предполага, че затруднението може да е предизвикано от неврологично „объркване на синхрона” по време на самия акт на говорене, което обърква заекващия кога точно да каже думата, която иска да изрече. Да се говори не е просто мърдане на езика, но също така включва фина координация между разума и тялото. Речта е резултат от нервно-мускулна координация, която включва подаване на електро-химичен импулс от мозъка към съответната мускулна група. За всички нас, без значение заекващи или не, тази система понякога отказва – особено в моменти на неадекватен емоционален контрол. Не променяме ли всички ние начина, по който говорим според чувствата си в момента – превъзбудени, ядосани, изплашени, весели или някаква друга силна емоция? За заекващите тези промени са просто по-чести, от колкото за другите хора. Всяка стресова ситуация отключва спазми на блокиране на речта. Това може да е свързано с изговарянето на някои звуци или пък с определени хора.
Всъщност всички, които заекват имат периоди на нормално говорене, когато са спокойни и се завръщат към проблема, когато са под стрес. Изпитване в училище, говорене по телефона, изказване пред група от хора, интервю за работа и т.н. са такива ситуации, които могат да предизвикат засилване на изявите на заекване.
Един от странните факти свързани с този проблем е, че дори и най-силно заекващите нямат никакъв проблем, когато пеят. Това е защото, когато пеем, ние знаем точно кога да произнесем всяка дума и не е нужно да се замисляме за това. Във всекидневната реч, обаче, няма как да разчитаме на тази помощ, която получаваме при пеенето. Речта на заекващия е дезориентирана именно от грешното неврологично синхронизиране. Проблемът е в подреждането на думите в изречението, което се изказва. Честото затрудняване изгражда страх в едно дете, което има проблем със заекването. През годините на развитие, този страх продължава да се развива, докато заекващият не започне да изпитва огромно чувство на безизходица, тревога, срам, неловкост и дори вина всеки път, когато се наложи да говори. Започва да избягва говоренето. Глупавите усмивки върху лицата на някои от хората, които го слушат изобщо не помагат за изграждане на повече увереност. Изключвайки затрудненията при говорене, заекващият си е съвсем нормален човек, точно толкова добър или лош, колкото и всички ние. Всъщност повечето заекващи са раними и интелигентни хора.
Учените все още имат да свършат своето, за да се справят съвсем със заекването. В древността причината за заекването се е търсила в какво ли не, включително и в дявола. Човек само може да предполага за всички мъки, с които трябва да се справи заекващия в наши дни, в борбата си да говори правилно. Все още заекването си остава загадка както за хората, изпитващи това затруднение, така и за тези, които се опитват да го лекуват чрез медикаменти.
Човек си задава въпросите:
Мога да виждам. Мога да чувам. Ходя прекрасно.
Защо всички мои проблеми започват в мига, в който се опитам да заговоря?
В отчаяните си опити да говорят без засечки, много заекващи в Индия се подлагат на какви ли не „лечения” от пробождания с игли и рязане с ножове. В крайна сметка, такива крайни мерки не помагат изобщо за решаване на затрудненията, а напротив – задълбочават проблема.
Някои психиатри изписват успокоителни с вярването, че намаляването на нивата на стрес би помогнало за справяне с говорните проблеми. Подобни намеси обикновено усложняват нещата, вместо да помогнат и тези методи са отхвърлени категорично от повечето патолози. Докторът по медицина Пекер Розенберг от Медицинското училище в Харвард, Бостън казва „Понеже изявите на заекване се увеличават по време на безпокойство, очаква се при прилагане на успокоителни, да се повлияват добре. Но всъщност, успокоителните за деца са прилагани безброй много пъти без никакъв успех.”
Хипнозата също не показва обещаващи резултати. Интересното е, че някои имащи подобни затруднения, по време на хипноза нямат проблем с говора. Но щом излезнат от състояние на хипноза, проблемът си е наличен отново.
Йога и обръщането към себе си наистина държат ключа към справяне с това затруднение. Невероятното чувство на умствен и емоционален баланс, който се постига чрез йога и медитация може да сътвори чудеса в опитите да се развие по-добър контрол над речта.
Д-р Едуард Центури – професор по патология на речта в Университета на Сиракуза, Ню Йорк, споделя какво всъщност предизвиква заекването:
„Причините за възникване на заекване могат да бъдат и вероятно са доста различни от тези, които го подхранват, за да продължи да се проявява. Например, ако си играете с нож, може да се порежете. Езикът при заекването е ножът, който предизвиква първоначалното порязване и болка. Солено, сложено на порязаното, кара болката да продължи и дори влошава нещата, но солта не е предизвикала порязването. Учените не са определили кой точно е „ножа”, който предизвиква или отключва заекването. Но ние почти можем вече да определим нещата, които карат заекването да продължи да се проявява във времето или го прави по-тежко и усложнява нещата.”
Терапията, която може да направим сами за себе си, помага, за да се преодолеят говорните затруднения.
Речта е един от най-силните навици в тялото и заекването е също навик. То не е заболяване и поради тази причина не може да бъде лекувано с медикаменти. Заекващото дете или възрастен трябва да бъдат насочвани, за да изградят нов, по-успешен начин на говорене чрез интензивна реорганизираща програма, която се фокусира както върху чисто физическия начин на говорене, така и върху мисловния модел и отношение към проблема.
Източник: http://stammerhelpblog.blogspot.com
