В живота има моменти, когато объркани от емоциите, приемаме погрешни неща за истина. Тогава се обричаме на страдание, нещастие и вярваме, че всичко е загубено.
В едно село живял млад мъж, който овдовял рано. Имал син, който много обичал, но един ден се наложило да пътува по работа. Докато го нямало, в селото дошли грабители, които подпалили няколко къщи и взели каквото намерили.
Но не само това, те отвлекли момчето, което останало да чака баща си. Завърнал се мъжът, а вместо къща видял руини, пепел и тяло на загинало дете в пожара. Започнал да плаче, защото решил, че това е неговото момче.
След като кремирали тялото на детето, мъжът събрал прахът му в торбичка, която носел навсякъде със себе си. Често плачел по изгубения си син.
Един ден, неговото живо и здраво момче успяло да избяга от грабителите и се отправило към дома си. Потропало на портата и зачакало да му отворят. През това време бащата плачел за изгубеното си дете.
Момчето отново потропало на портата и мъжът попитал:
– Кой е?
– Аз съм, татко, твоят син. Отвори ми! – извикало момчето.
Мъжът бил толкова разстроен, че си помислил, че грабителите отново са дошли в дома му. Прогонил момчето и отказал да отвори портата. Детето не спирало да тропа, да моли да го пуснат. Накрая си тръгнало и вече никога не видяло баща си и той него.
Често пропускаме реалността, която е в синхрон с нашата истина. Приемаме факти и предположения, в които влагаме цялата си вяра и усещане. Така се оплитаме в мрежите на страх, недоволство, гняв, съмнения и губим реалната истина, валидна за нас. Така загубваме и себе си!
